Добре е да си припомним какво е значението на тази Вечеря и какво правим, когато участваме в нея. Сега отново разчупихме хляба и пихме от чашата; и какво означаваше това? Ние показахме смъртта на Господа и това ще продължи, докато Той дойде. Смъртта е ужасно нещо и човек не обича да мисли за нея. Тя е царят на ужасите за човека; тя е заплатата на греха, краят на цялата гордост на живота, краят на плътта като паднала. Кой сред хората я обича, за да я показва? Но тази смърт е смъртта на Господа, смъртта на Княза на живота!
Да, Той беше тук веднъж и човекът Го уби; и Той ще дойде отново да съди живите и мъртвите. Но нашите мисли текат по друга линия. Те започват с Бога и Отца, Който ни е дал възможност да се храним със смъртта, да намираме прехраната си в нея, да я вземаме и да я носим в себе си непрекъснато. Неговите мисли не са наши мисли, нито Неговият път е нашият път.
Човекът се разбунтува и Бог посочи Своя Син към разрухата, като повод, в който Той можеше да прослави Бога и Отца. Той дойде от Отца, дар от Бога, за да положи живота Си. Никога чудесата на Неговата личност като Син Божи и Син Човешки не са сияли в славата си по-скъпоценно. Като Син Божи, Той щеше да осъществи съветите на Своя Отец и да изпълни плановете на Своя Отец, въпреки че смъртта и адът Му се противопоставяха. Като Син Човешки, Той беше свят, невинен, непорочен и отделен от грешниците, и можеше да покаже Своята почтеност – послушен до смърт, смъртта на кръста – и Своята годност да бъде откуп. Каква комбинация от чудеса се прояви в тази смърт!
