Великият принцип, по който е действал Авраам, е принципът на вярата. Очевидно, ако е напуснал един свят и не е достигнал другия, той няма нищо за естествено виждане. Не че не е виждал, но това, което е виждал, е било чрез вяра. Така четем: „С вяра Авраам послуша, когато бе повикан да излезе на мястото, което щеше да получи като наследство“ (Евр. 11:8).
Отговаряйки на Божия призив по принципа на вярата, Авраам и тези с него станаха „странници и пришълци“. Както Светият Дух в Новия Завет може да каже за тях, те „изповядаха, че са странници и пришълци на земята“ (ст. 13). Това се проявява много поразително в неговата история. В Харан, където Авраам е бил задържан за известно време, четем, че той „живееше там“; но пристигнал в земята, четем, че той „разпъна шатрата си“, като човек, който нямаше постоянно жилище (виж Бит. 11:31; 12:8). Освен това четем, че той „мина през земята“. Като странник той имаше само шатра в този свят; като пришълец той минаваше към друг свят.
Научаваме какво е поддържало Авраам по този път на странник. Казано ни е: „Господ се яви на Аврам и каза: „На твоето потомство ще дам тази земя“ (12:7). Забележете добре тези две неща: първо, два пъти повтореното изявление, че Господ му се е явил; второ, земята е поставена пред него като бъдещо притежание. Той вижда Царя в Неговата красота и земята, която е много далеч. Той продължи пътуването си като странник и пришълец в светлината на славата на Бога, Който го беше призовал, и блаженството на земята, към която отиваше. Така четем в Новия Завет: „Той очакваше града, който има основи“ (Евр. 11:10).
Нито е по-различно с нас самите. Само когато имаме Самия Христос пред нас в Неговата слава и блаженството на небесния дом, към който отиваме, ще носим, дори и в малка степен, характера на странник и пришълец.
