В стихове 4 и 5 Господ Исус е видян като верния свидетел, първородния от мъртвите и владетеля над земните царе. Размишлението върху тези неща кара Йоан да започне с доксология на хвала. Този изблик на хвала изглежда е насочен към Господ Исус и към Отца. Докато Йоан издига гласа си в хвала на Господ Исус, той споменава конкретни области на хвала.
Първо, „на Този, Който ни възлюби“ – „Който ни обича“ (JND). Той не само ни е обичал в миналото, но тази любов продължава! Тя е неизменна любов и безкрайна любов! Тя е самият характер на Този, Който никога не се променя (Мал. 3:6). Можем да кажем с Павел: „Божият Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен“ (Гал. 2:20). Тази удивителна любов е основата за това, което следва.
Втората част от доксологията на Йоан е размишлението, че Господ Исус, след като ни е възлюбил, „ни е умил от греховете ни със Своята кръв“. Разбираме, че Бог винаги е изисквал кръв за изкупление на греха. Ние гледаме на Пасхалното Агне и чуваме Той да казва: „Когато видя кръвта, ще ви отмина“ (Изх. 12:13). В Откровение 5:6–10 виждаме Господ Исус като току-що закланото Агне, и двадесет и четирите старейшини падат и се покланят на Агнето, пеейки нова песен, песента на изкупените.
Това ни води до третата част на тази доксология, реалността, че Той ни е освободил и ни е направил царе и свещеници на Своя Бог и Отец. Сега, като тези, които са станали годни да бъдат в Неговото присъствие, можем да принасяме жертва на хвала от устните си на нашия Бог и Отец за Неговия възлюбен Син (1 Пет. 2:5; Евр. 13:15). Нека възкликнем с Йоан: „На Него да бъде слава и господство во веки веков. Амин!“
