Христос, от началото на Своето служение, запази мястото на послушен слуга. Той не влезе в обществена служба, докато не беше призован от Бога, след като зае най-ниското място в кръщението на Йоан. Христос винаги ходеше в съвършено отделяне на вътрешния човек, в общение с Отца Си и пълна зависимост от Него в послушание без нито един момент на своеволие. Той беше най-милостивият и достъпен от хората. Ние наблюдаваме в Неговите пътища нежност и доброта, невиждани никога у човек, но въпреки това винаги чувстваме, че Той беше чужденец – не че дойде да бъде чужденец в отношенията Си с хората, но това, което лежеше най-дълбоко в собственото Му сърце, беше напълно чуждо на всичко, което влияе на човека.
Той пребъдваше изключително сам. Поразително е, че нито веднъж учениците Му не разбраха какво казваше. Единствената следа от сърце, което вървеше с Него, беше Мария във Витания; и това трябваше да бъде разказано на целия свят (Мат. 26:13). Този дух на самоотречение, пълно отричане от собствената Му воля и зависимост от Отца Му, се вижда през целия живот на Исус. След кръщението на Йоан, Той се молеше, когато получи Светия Дух. Преди да призове апостолите, Той прекара цялата нощ в молитва. След чудото с нахранването на 5000 души, Той се изкачи на планина насаме, за да се моли.
В Гетсиманската градина, Неговият страх от смъртта е изложен изцяло пред Отца Му чрез молитва; чашата, която Отец Му е дал, няма ли да я изпие? Резултатът е, че всичко е спокойно пред хората. Той е назарянинът, отделен от хората чрез пълното Си общение с Отца Си и чрез послушанието на Син, който нямаше друга воля освен да изпълни благоволението на Отца Си.
