Вярващите от събранието в град Троада се бяха събрали, за да преломяват хляб в първия ден на седмицата. Имаха специален посетител, който щеше да бъде с тях този ден, и бяха развълнувани да чуят повече, от собствените му устни, ученията, които бяха развълнували сърцата им.
Много от тези скъпи вярващи никога преди не бяха виждали или чували великия апостол лично, но знаеха, че той е рискувал живота си, за да разгласи благата вест за Божията благодат из цяла Мала Азия и Гърция. Бяха чували за неговата ревност и за неговите страдания и трудове за техния Господ.
Но въпреки всичко това, приоритетът на сърцата им беше първо да си спомнят Господ Исус Христос в Неговата смърт, като участваха в хляба и виното, както Той беше поискал. Те изпяха няколко химна, които бяха научили наизуст. Нямаха Библии, макар че по това време може да са имали няколко ръкописни пергамента, копия на най-ранните писма на Павел до солунците, галатяните, римляните и коринтяните. Тези писма сега започваха да циркулират около Средиземноморието, за да се уверят, че всички събрания могат да чуят тези учения. Те запомняха всичко, което се четеше публично, за да го скрият в сърцата си (Пс. 119:11).
Тези светии седяха като равни до Павел, докато се покланяха заедно; на него не му беше предоставен никакъв специален статут, въпреки дълбокото им уважение към него. Павел не би го искал по друг начин. Независимо дали бяха роби или свободни, езичници или юдеи, богати или бедни, всички те бяха царство от свещеници (1 Пет. 2:5, 9; Откр. 1:6).
Ние, които наближаваме края на този настоящ зъл век, оценяваме ли простотата на тези неща толкова, колкото ранните вярващи от първи век?
