Ако можеше да помолиш Господа за нещо, какво би било то? Дали би било да избегнеш външна борба – трудно обстоятелство? Или може би, вътрешна борба, от която би искал да се отървеш?
Давид изрази едното си желание пред Господа в горния стих: да живее в дома Господен през всичките дни на живота си. Живеенето предполага чувство за принадлежност. Той нямаше да ходи по тънък лед или да се чувства като натрапник – щеше да бъде приет и добре дошъл. Давид няма заслуги просто да претендира за това, но той го моли. Желанието му не е да гледа Господния дом отвън, а да бъде вътре в дома. Това е така, защото самият дом не е обектът; става въпрос за Този, Който е в този дом.
Чий е този дом? На Господа! Той царува върховно над него. Той не допуска нищо, което не би трябвало да е там. Неговият ред – като този на Соломон, на който царицата на Сава се възхищаваше – е според Неговата несравнима мъдрост.
Давид не моли да му бъде позволено да посети или да остане няколко дни; Той моли да живее там целия си живот! Защо? За да съзерцава красотата на Господа. Той знаеше, че никога няма да му омръзне това. Да съзерцаваш Неговата красота е нещо, което пленява душата и отнема цял живот.
Той също търси Господа, не защото Той не може да бъде намерен, а защото Давид би размишлявал върху всички Негови пътища и Негови дела. Това въвежда храма, тъй като резултатът от съзерцаването Му може да бъде само поклонение! Където е Той, там искаме да бъдем и ние. Външните и вътрешните борби избледняват, когато съзерцаваме Неговата красота. „Блажени онези, които живеят в Твоя дом; те ще Те хвалят винаги“ (Пс. 84:4).
