От: Дж. А. ПИКЪРИНГ
Част 3
Прочетете 1 Кор. 10:15 - 17
Трябва да е ясно, че голямата тема на тази глава са нашите взаимоотношения, нашето общение като тези, които участват във Вечерята (както е очертано в следващата глава). В глава 10 намираме нашата индивидуална отговорност, а в глава 11 нашата колективна привилегия, като събрание заедно да участваме в Господната вечеря. Стиховете в глава 10 биха изследвали съвестта ни, докато разглеждаме взаимоотношенията и връзките в ежедневието си.
Думата, която се откроява в нашите стихове, е „общение“, или както е по-точно преведена, „съучастие“. В „чашата на благословението, която благославяме“, или за която благодарим, ние изразяваме общението на Неговата кръв; по същия начин в хляба, който разчупваме, има израз на общението на Неговото тяло.
Тази дума „общение“ носи със себе си простата мисъл за „партньорство“, както я виждаме преведена на други места:
- „които бяха съдружници със Симон“ (Лука 5:6)
- „той е мой съдружник и съработник“ (2 Кор. 8:23)
- „ако ме смяташ за съдружник“ (Филимон 17)
Всички разбираме този термин да означава не само мисълта за общо споделяне на ползи, произтичащи от партньорство, но и същественото споделяне на отговорностите на такъв участник.
Сега, ако приложим този принцип към Писанието пред нас, значението му става изключително ясно. „Чашата на благословението“, от която пием, и хлябът, от който участваме, излагат общението или партньорството на всеки вярващ с това, което формира основата на всичко това, смъртта на Христос. От една страна, ние имаме голямата полза от Неговата смърт: тя е прославила Бога и ни е извела от робството на греха и смъртта в свобода. От друга страна, ние, идентифицирани с Този, Който беше отхвърлен и разпнат в този свят, трябва да се отделим от нещата на този свят към Него Самия.
Голямата цел на 1 Кор. 10 е да направи тази истина жива реалност като подготовка за глава 11. Няма мисъл това да е просто доктрина, която приемаме, а по-скоро нещо, което прилагаме в нашия християнски живот. Затова е даден примерът на Израел в пустинята. Ето една група, която се радва на привилегии: защитена от кръвта на пасхалното агне, избавена от силата на врага чрез победата при Червено море и снабдена с всички Божии ресурси за пътуването през пустинята (вода от скалата и манна от небето). Но как се държаха те в отговорност – в отделяне от злото – похот, идолопоклонство, блудство с Моав, оплакване от храната и роптаене срещу Бога. Всички тези подробности илюстрират как не трябва да правим нищо и да не се свързваме с нищо, което опозорява нашето общение. Ние напълно осъзнаваме, че участваме в Господната вечеря веднъж седмично, но „общението“ на Неговата смърт е вечен въпрос. И така ни е даден този красив термин, „Господната трапеза“, намерен само веднъж в Писанието, който образно излага къде и с кого имаме общение – с храната за душата, осигурена от Него, в Неговото присъствие. Как мога аз, като един от Неговите, да ям на място, характеризиращо се с „княза на силата на този свят“ (трапеза на демони)? Със сигурност е невъзможно моят духовен апетит и желание за общение да бъдат задоволени другаде освен на „Неговата трапеза“.
Със сигурност това просто представяне помага да се подготвим за необходимото отделяне към Него Самия по нашия път тук в този свят, така че с чисто сърце и съвест да можем да бъдем намерени в Неговото присъствие, за да Го помним.
Апостолът пише: „Говоря като на разумни хора; съдете вие какво казвам“ (ст. 15), канейки коринтяните, а чрез тях и нас, да вникнем интелигентно с нашия Господ Самия в това, което се разбира под „общението на Неговата кръв“ и „общението на Неговото тяло“. В тези два погледа върху смъртта на Христос първо разглеждаме Неговата пролята кръв – това, което удовлетворява изискванията на Светия Бог и в същото време изразява Божията любов (кръвта на новия завет, в която са изложени великите цели на Божията любов, виж 2 Кор. 3). Второ, имаме Неговото дадено тяло, цялото състояние на човека, осъдено и отхвърлено, когато Самият Господ, в чудна благодат, пое върху Себе Си нашите отговорности на кръста. Като вярващи в Него, ние можем да видим в Неговата смърт края на „нас“ пред Бога като човек в плът. (Виж Рим. 7:4, „И вие също умряхте за закона чрез тялото на Христос“, и Евр. 10:10, „Ние сме осветени чрез принасянето на тялото на Исус Христос веднъж“).
Нима това размишление за Него, Който даде Себе Си, за да бъдат изпълнени целите на Божията любов, не предизвиква отговор, който с радост ще приеме път на отделяне и посвещение на Него Самия, като по този начин създава условия, които ни позволяват да се наслаждаваме на Господната вечеря, докато участваме в нея седмица след седмица.
