Първият път, когато чуваме Савел да говори, е за да отговори на въпроса на Господа от небето: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ (Деяния 9:4–5). Савел е одобрил убийството на Стефан (Деяния 8:5). Години по-късно Павел потвърждава това в обръщението си към евреите в Йерусалим, които се опитват да го убият (22:20). Той никога не забравя, че е съучастник в смъртта на събрат евреин, който е бил в Христос преди него. Без съмнение, докато Савел пази дрехите на онези, които проливат кръвта на Стефан, Бог използва смъртта на този верен човек, за да изостри жилата, които пробождат съвестта му, докато Господ не го пресреща извън Дамаск (26:14).
Предстоящото му собствено екзекутиране (2 Тим. 4:6), Павел пише последните си думи в Писанието до Тимотей, друг евреин – майка му Евника е била еврейка – в когото Бог е извършил могъщо дело, този път използвайки Павел. Той го е похвалил пред коринтяните: „Затова ви пратих Тимотей, който ми е възлюбено и вярно чадо в Господа; той ще ви напомни за моите пътища в Христос, както поучавам навсякъде във всяка църква“ (1 Кор. 4:17).
Сега, като щафетен бегач, той му предава щафетата на истината като на този, който е отговорен за следващия етап от състезанието (2 Тим. 2:2). Стефан не може да предаде щафетата на Савел, тъй като по това време е бил в грешния отбор, но той моли Господа да приеме духа му, онази част от човешкото същество, с която се свързваме с Бога (Деяния 7:59). Така Павел се моли Господ да бъде с духа на Тимотей, докато той очаква живот и служба без постоянните молитви и съвети на баща си в Христос. Няма по-добра утеха и насърчение от това да го поверим на Господа и Неговата благодат.
