Господнята молитва, както често я наричат, така наречената „Отче наш“, днес играе важна роля в християнството. Тя се моли при всеки повод (напр. във връзка с Господната вечеря, кръщение, проповеди, погребения) – при всяка възможност.
Но ако погледнем молитвите, които се споменават в Деянията на апостолите, забелязваме, че първите християни никога не са използвали тази молитва. И освен това, освен в Евангелията, тя никога не се споменава в Новия завет. Как трябва да разбираме това?
Не е ли достатъчно добра Господнята молитва? Не я ли е научил Той на Своите ученици, казвайки:
„Когато се молите, казвайте...“ (Лука 11:2)? Умилостивителното дело на Христос не е било изпълнено, нито Светият Дух е дошъл на земята. Това е решаващият факт. Господ Исус е учил Своите ученици за Отца и само Той, Синът, е можел да разкрие Отца (Матей 11:27). Той ги е въвел в познанието на Отца и им го е направил известен, така че Той да може да каже на Своя Отец преди разпятието Си:
„И Аз им изявих Твоето име и ще го изявя“ (Йоан 17:26). Затова в сърцата на учениците Му възникнал въпросът как трябва да се молят. Защото те имали впечатлението, че старите еврейски форми на молитва вече не съответстват на тяхното положение като ученици на Христос, в което били поставени чрез откровението на Отца, Господ изпълнил желанието им („Господи, научи ни да се молим“, Лука 11:1), давайки им тази молитва, която не съвсем точно се нарича Господнята молитва или Отче наш (Матей 6:9-13). Не съвсем точно, тъй като Самият Господ никога не е изричал тази молитва. Ако нещо е Негова молитва, то това е тази в Йоан 17, където Той като Син говори с Отца. Въпреки това ще използвам тези термини за простота.
От факта, че Господ Исус е дал тази молитва на Своите ученици, научаваме едно много важно нещо. Молитвата винаги трябва да е в съответствие с откровението, което Той е дал за Себе Си. Или, с други думи, мярката на откровението, което Бог дава за Себе Си в определен момент, е основата на връзката, в която са влезли вярващите, и следователно е и основата на техните молитви. Видът на молитвата се определя от интимността на връзката, на която те се радват чрез Божията благодат.
Тази молитва, която започва с думите „Отче наш“, е била подходящ израз за учениците, които обграждали Господа като Месия на земята и вече били въведени във връзка с Отца на небето.
Можем да сме сигурни, че те са я молили до разпятието на Господа, въпреки че нямаме информация за това. Те със сигурност са молили тази молитва всеки за себе си, защото обща молитва на учениците никога не се споменава в Евангелията. „Отче наш“ определено не е дадена като колективна молитва, дори ако е била във „формата за множествено число“, което само показва, че и други са въведени в тази връзка с Него като наш Отец.
Учението на Господ за молитвата в Матей 6:5-15, което завършва с „Отче наш“, се занимава само с молитвата в тайната стаичка –
„А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка“ (ст. 6) – този момент обикновено се пропуска. „Отче наш“ е лична молитва, а не колективна. Но за нас като християни, които сме въведени в положението на Божии синове, които имаме Божия Дух, в когото казваме „Авва, Отче“ (Галатяни 4:6; Римляни 8:15), „Отче наш“ не е подходящ израз за нашите чувства и нашите мисли.
Нашето привилегия е да се молим в името на Господ Исус.
Морални учения и Божествени принципи
Но бихме искали да посочим някои морални учения на „Отче наш“. Дори ако тази молитва не е предназначена за нашата действителна употреба, тя съдържа някои важни моменти, които са от голяма стойност и за нас.
Молитвата се състои от шест молби, в които намираме шест божествени принципа. Това е техният ред:
ПОЧИТАНЕ Да се свети Твоето име
УПРАВЛЕНИЕ Да дойде Твоето царство
ПОКОРСТВО Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята
ЗАВИСИМОСТ Дай ни днес ежедневния ни хляб
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И прости ни дълговете ни
ОПАЗВАНЕ И не ни въвеждай в изкушение
Какво натрупване на божествени истини само в няколко думи! Какъв съвършен образец на молитва от устните на нашия Господ! Как би могло да бъде иначе, когато Той, великият учител, ни учи!
Забелязваме, че първите три молби са свързани с Бога, последните три – с хората.
Нека осъзнаем това: В Господнята молитва правата на Бога заемат върховното място, нуждите на хората идват едва на второ място.
Приоритетът на Божиите права
Не е ли това морален принцип, който трябва да помним – не само в нашите молитви, но и в целия ни живот – не трябва ли Божиите неща да имат първо място в живота ни и следователно и в нашите молитви?
„Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“ (Матей 6:33). Колко тъжно е да се каже, че често е обратното! Освен моралния принцип, който виждаме в тази молитва, можем ли да се запитаме, имайки предвид първата молба: Колко е важно за нас Неговото име да бъде почитано от нас и от другите? Това ли е ръководният принцип в живота ни? Втората молба се отнася до Неговото царство. Днес Сатана, князът на този свят, управлява тази земя – и какви ужасни резултати има това за хората! Нямаме ли достатъчно причина да се радваме, че това няма да продължи вечно и че Бог ще поеме Своето управление на земята в лицето на Своя Син?
Копнеем ли за този момент, когато Неговият Син, нашият Господ, ще получи Своите права тук на земята и ще възстанови всичко по начина, по който Бог винаги го е искал? Ние ли сме сред онези, „които обичат Неговото явяване“ (2 Тимотей 4:8)?
И какво означава за нас покорството на Неговата воля? По-важно ли е за нас да Му се покоряваме, отколкото да угаждаме на хората? Научили ли сме вече, че без покорство няма благословение?
Разбира се, времето, когато Божията воля ще бъде изпълнена на небето и на земята, все още е бъдеще. Освен присъствието на Сатана на небето (Йов 1:6-12; Откровение 12:7-12), Божията воля се изпълнява на небето, тъй като ангелите „изпълняват Неговите заповеди“ (Псалм 103:20). Но земята е сцената на човешката самоволя.
Следователно, морално казано, съществува „преграда“ между небето и земята. Тази преграда в крайна сметка ще бъде премахната в хилядолетието и ще има хармония между небето и земята, защото Божията воля ще управлява и в двете сфери.
Но днес ние сме призовани „към покорство на Исус Христос“, призовани да се покоряваме на Бога, както Христос Му се е покорявал.
Хората от този свят не се интересуват от Божията воля, но управлява ли Неговата воля поне нашия живот?
Готови ли сме да кажем във връзка с живота си „да бъде Твоята воля“?
Човешки нужди и Божия грижа
Осъзнаваме ли в нашето богато общество всеки ден зависимостта си от Бога във всички въпроси на ежедневието си? Благодарим ли Му все още, че ни дава ежедневния ни хляб, както и всички други неща, от които се нуждаем в този свят? Благодарни ли сме, че като Божии деца познаваме принципа на възстановяването? Ако се провалим чрез грях, Бог в Своята благодат ни възстановява отново и отново до практическото наслаждение на общението с Него. Това е прекрасно. Но имаме ли и прощаващ дух към онези, които са съгрешили против нас?
Можем ли да преминем през този зъл свят с всичките му опасности за духа, душата и тялото и да достигнем целта си невредими, ако не изпитвахме постоянното Божие опазване? Но осъзнаваме ли също така собствената си неспособност и слабост да устоим в изпитанията, в които Бог ни въвежда (това е значението на изкушението тук, защото Бог не изкушава със зло; Яков 1:13)? Или сме самоуверени и се доверяваме на нашата вярност и опит? Всичко това са въпроси, които изследват сърцето, и така тази молитва говори и на нас чрез принципите, които съдържа. Наистина, имаме много да научим от нея, морално.
Разбиране на прошката в Господнята молитва
Бих искал да добавя дума относно петата молба, тъй като тя често е неразбрана: „И прости ни дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.“
Трябва да помним, че Господ не е дал тази молитва на хората в тяхното естествено, греховно състояние, а на Своите ученици, които вече са вярвали. Невярващите никога не биха могли да кажат „Отче наш“.
Митникът в Лука 18 е могъл да каже само „О, Боже“ (ст. 13). Тази молба, „И прости ни дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“, не показва начина, по който грешникът може да получи прошка на греховете. Не, Господ говори за вярващия и за ума, който той трябва да има, ако други са съгрешили против него. В Своите управленски пътища Бог не би отговорил на молитвена молба от някой, който има непрощаващ ум. Колко сериозно е това и за нас и нашите молитви!
Можем да изречем всичките си грешки и ежедневни провали с увереност пред нашия Бог и Отец, но тогава трябва да имаме прощаващ дух към онези, които са съгрешили против нас. Имаме много подобна дума в Евангелието от Марк 11:25:
„И когато стоите и се молите, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и вашият Отец, Който е на небесата, вашите прегрешения.“ Този пасаж се занимава с прошката в управленските пътища на Бога с Неговия народ, а не с вечната прошка. Нека следователно да научим и това от Господнята молитва. Ако искаме нашите молитви да бъдат отговорени, ще трябва да имаме ум на прощаваща милост и не трябва да бъдем изпълнени с грозни чувства срещу нашия брат. Истинският християнски стандарт за нашето прощаване, между другото, е много по-висок от този на „Отче наш“; трябва да си прощаваме един на друг „както и Христос ви прости“ (Колосяни 3:13).
Защо Господнята молитва не е за днешните християни
Надявам се много, че сме се научили да виждаме разликата между практическо приложение и действителна употреба на тази скъпоценна молитва. Като образец тя е от изключителна морална стойност за нас, но като молитва ние като християни не можем да я молим. Тя е била и е предназначена за друго време и за други вярващи.
Ако вземем втората молба като пример: „Да дойде Твоето царство.“ Освен моралното приложение, което се опитах да дам, можем ли всъщност да молим тази молба в нашите молитви? Не, невъзможно! Това би означавало, че насочваме погледа си надолу, а не нагоре; че чакаме идването на царството в сила и слава – а не идването на Христос, за грабването на Неговата невяста. Това би означавало, че чакаме и копнеем само за установяването на царството. Но това със сигурност не е християнската надежда. Затова молитвата на истинския християнин не е „Да дойде Твоето царство“, а
„Амин; ела, Господи Исусе“ (Откровение 22:20). Бъдещо приложение за еврейски остатък
Но колко подходяща е била молбата „Да дойде Твоето царство“ за учениците по онова време, на които царството е било проповядвано като „наближило“; първо чрез Йоан Кръстител, а след това чрез самия Господ Исус (Матей 3:2; 4:17)! Те с право са очаквали това царство. Те все още не са могли да знаят, че то ще бъде отложено, защото неговият цар, техният Господ и Учител, ще бъде отхвърлен от Неговия народ. Но приложението на тази молитва, дадена от Господ на Неговите ученици, не е единственото значение и приложение. Когато събранието, което се изгражда днес, напусне този свят, отново ще има верен остатък сред еврейския народ тук на земята. Те ще преминат през несравнима скръб (Матей 24:15) и по това време тази молитва, „Отче наш“, отново ще бъде молена, и със сигурност втората молба, „Да дойде Твоето царство“, ще бъде изречена със специална жар.
Значението на „Отче наш, Който си на небесата“
Връщайки се още веднъж към началото на „Отче наш“, не показват ли въвеждащите думи „Отче наш, Който си на небесата“ (JND) някакъв вид дистанция?
Господ наистина се е опитал да даде на учениците Си представа за това кой е Отец, така че те вече да не Го познават само като „Господ на цялата земя“ (Исус Навин 3:11) или като „Бога на небето“ (Даниил 2:18, 37). Въпреки това Отец се вижда като на небесата, а онези, които се приближават до Него, са на земята, на доста голямо разстояние, така да се каже. По онова време те не са могли да имат това съзнание за Неговата близост, което е наша привилегия днес. Ние сме седнали на небесните места в Христос Исус (Ефесяни 2:6) и не би било уместно в нашето положение на близост до Отца (Ефесяни 2:18) да Му се молим като на небесата.
Заключение
От всичко това научаваме, че тази молитва, колкото и съвършена да е сама по себе си, не може да бъде подходящ израз на онези, които са Божии деца и са познали Отца (1 Йоан 3:2; 2:13). Те имат чудесната привилегия да се молят в името на Господ Исус.
