Тук, следователно, имаме едно най-чудесно представяне на настоящата служба на Христос към „Неговите си, които са в света“. Има нещо особено скъпоценно в израза „Неговите си“. То ни доближава толкова много до сърцето на Христос. Толкова е сладко да мислим, че Той може да погледне такива бедни, немощни, провалящи се създания като нас и да каже: Те са Мои. Няма значение какво мислят другите за тях; те принадлежат на Мен и Аз трябва да ги имам в състояние, достойно за мястото, откъдето дойдох и където отивам.
Това е неизказано скъпоценно и назидателно за душите ни. Именно в съзнанието за Неговата лична слава, в съзнанието, че е дошъл от Бога и отива при Бога, Той можеше да се наведе и да измие нозете на Своя народ. Нямаше нищо, не можеше да има нищо по-високо от мястото, откъдето Исус беше дошъл; нямаше нищо, не можеше да има нищо по-ниско от омърсените нозе на Неговите ученици: но, благословено и хвалено завинаги да бъде Неговото име! Той изпълва в Своята собствена божествена Личност и чудна служба всяка точка между тези две крайности. Той може да положи едната Си ръка на Божия престол, а другата на нашите нозе, и Сам да бъде божествената и вечна връзка между тях.
