Не често в този тъжен свят някой приготвяше вечеря за Господа. Там най-накрая разстлаха трапеза за Този, Който разстла трапеза за целия свят. Там Царят седеше на Своята трапеза и там нардът на невестата излъчваше аромата си. Беше благословено да седиш в нозете Му като ученик и да слушаш словото Му, но нардът на Мария не излъчваше аромат там.
Беше благословено да паднеш в нозете Му в деня на скръбта и да получиш утехата на Неговите сълзи, но това не извлече ароматен нард от разбитото сърце на Мария. Но когато Царят седеше на Своята трапеза сред Своите, вече не ги поддържаше по пътя, утешаваше ги в скърбите им, справяше се с тяхната слабост или поправяше грешките им, а сега почиваше в Своята любов в свято общение и интимност със Своите, тогава наистина беше дошъл подходящият момент да извади алабастровия съд и да излее скъпоценния нард върху Царя, и къщата се изпълни с миризмата на мирото (Йоан 12:3). Присъствието на Царя на Неговата трапеза призовава поклонението на Неговите. Само сърце, освободено от своите скърби, упражнения и натоварена служба, може да се покланя в присъствието на Царя.
Да се учиш в нозете Му е добро, но ученето не е поклонение. Да бъдеш утешен от Неговите сълзи на съчувствие е сладко, но утехата не е поклонение. Но когато приготвяме трапеза за Христос – когато Царят седи на Своята трапеза – не е време за поучение или утеха. Там оставяме нашите скърби, нашето невежество, нашите ежедневни грижи зад гърба си и на Неговата вечеря Той единствен поглъща ума и държи привързаностите; и когато сърцето е изпълнено с Христос, ние се покланяме – нашият нард „излъчва аромата си“.
