Моисей би могъл да царува над Египет, но Бог работеше в живота му и той „отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря; като предпочете да страда заедно с Божия народ, отколкото да има временното удоволствие от греха“ (Евр. 11:24–25). Виждайки египтянин да бие евреин, той го уби, мислейки, казва Стефан, „че братята му ще разберат, че Бог чрез неговата ръка им дава избавление. Но те не разбраха.“ На следващия ден той ги намери да се бият помежду си и „ги принуди към мир, казвайки: Вие сте братя, защо си вредите един на друг? Но този, който вредеше на ближния си, го отблъсна, казвайки: Кой те постави владетел и съдия над нас?“ (Деян. 7:25–27). Чувайки това, Моисей избяга от Египет.
Историята на Божия небесен народ – който познава Неговата любов в изпращането на Неговия Син като техен Избавител – също е помрачена от вътрешни борби. Бог очаква по-добро от такива близки съседи: „Нека всеки от нас угождава на ближния си с оглед на това, което е добро, за назидание“ (Рим. 15:2); „Затова, като отхвърлихте лъжата, говорете истина всеки със своя ближен, защото сме членове един на друг“ (Еф. 4:25).
Бог върна Моисей в Египет, за да изведе Своя народ от дома на робството. Това беше голямо бреме и той се проваляше понякога, но остана верен. Когато пристигнаха на река Йордан след четиридесет години скитане, той произнесе благословения над тях, въпреки че му беше забранено да влезе в земята (Чис. 20:2–13). Последните му думи в този живот гледат напред към Хилядолетието, когато „целият Израел ще бъде спасен“ (Рим. 11:26). Тогава те няма да бъдат дисфункционални и разделени, а наистина щастливи, както каза Моисей. Колко повече Божият небесен народ трябва да „се обича един друг“ сега, в очакване на нашето вечно бъдеще заедно в Отцовския дом (Йоан 14:1–3; 15:12).
