Преди около 6000 години Бог постави Адам и Ева в прекрасна райска среда, където нищо не им липсваше. Но въпреки че всеки ден пред очите им беше любящата грижа на техния Създател, те се усъмниха в Неговата любов към тях и съзнателно решиха да действат против Неговата воля. Те искаха да бъдат на същото ниво като Бога – да бъдат като Него – и да вземат решенията си независимо от Него. Звучи ли ви познато? Не е ли често така, че се страхуваме, че Бог иска да ни лиши от това, което смятаме за добро? Понякога просто се страхуваме, че Божията воля не съвпада с нашата воля, и затова се колебаем да предадем юздите и да Му позволим да поеме водещата роля.
И все пак днес, в сравнение с първите хора, имаме много повече причини да вярваме, че Бог има само най-добрите планове за нас. Защо? Защото Той доказа Своята любов по несравним начин на Голгота! Какво заключава вярата от това? „Онзи, Който не пощади Своя собствен Син, но Го предаде за всички нас, как няма да ни даде с Него и всичко останало даром?“ (Рим. 8:32). Ако Той не ни е лишил от най-голямото и най-скъпото съкровище, което е имал, Той ще ни даде всичко друго, което е добро за нас – и Той знае това много по-добре от нас! Не е ли по-скоро ирационално и непоследователно, ако от една страна се доверяваме на Бога за вечното спасение на душите си, но от друга страна имаме известно недоверие, че Той ще се погрижи и за ежедневните неща и че затова трябва, доколкото можем, да си осигурим сигурност?
Господ Исус почиваше в любовта на Своя Отец. Ежедневното осъзнаване на тази любов беше източникът на Неговата радост (Йоан 15:10–11). Той Му се доверяваше по всяко време и затова можеше да каже „Да, Отче“ (Мат. 11:25–26 esv), дори в трудни времена. Ден и нощ Той се обръщаше към Бога за напътствие и Го включваше във всяко решение от живота Си (срв. Пс. 16:7–8).
