Бог беше казал на фараона: „Пусни сина Ми, за да Ми служи“ (Изх. 4:23). След десетте язви Израел беше избавен от египетско робство, за да може да служи на Господа. Въпреки това, след като бяха избавени от робство и преминаваха през пустинята, стана ясно, че не могат да Му служат. Въпреки че три пъти бяха казали: „Всичко, което Йехова е казал, ще направим“, те напълно се провалиха. Историята на Църквата показва още по-голям провал. Ние, вярващите, получихме Божия Дух, който ни дава възможност да служим на Бога. И все пак посланието до Лаодикия показва Господа отвън и отхвърлен в деня, в който живеем (Откр. 3:14–21).
Но когато разгледаме днешния стих, научаваме една прекрасна истина. Каквото и да е било състоянието на Божия народ, каквито и да са били техните провали, имената им бяха постоянно пред Бога, гравирани върху двата възпоменателни камъка на раменете на първосвещеника (Изх. 28:12). Имената им бяха също така написани върху дванадесет скъпоценни камъка в нагръдника над сърцето му. Може ли да има по-безопасно и по-интимно място? Въпреки провалите на народа, Бог искаше да му се напомнят тези имена, макар и никога за сметка на Неговите права: те бяха пазени на нагръдника за съд. Да, народът често се проваляше; дори Моисей, най-кроткият човек на земята, престъпи Божията заповед. Но когато първосвещеникът влизаше в светилището, тези имена бяха носени в Божието присъствие като постоянно възпоменание.
Така Господ Исус, нашият велик Първосвещеник, седи отдясно на Бога и ни представлява там. Оттам Той ни укрепва и ни осигурява необходимите ресурси, за да можем да продължим нашето пътуване през пустинята.
