Божията грижа за Неговия народ не означава само, че Той ги носи, както човек носи сина си, но и че ги дисциплинира, както човек дисциплинира сина си. Фактът, че Бог, нашият Отец, ни дисциплинира, доказва, че ние сме Негови възлюбени деца: „Сине мой, не презирай наказанието Господне… защото когото Господ обича, него наказва, и бичува всеки син, когото приема“ (Евр. 12:5–6). „Но ако сте без наказание, от което всички са станали участници, тогава сте незаконни, а не синове“ (ст. 8).
Думата дисциплина не се отнася само, или дори предимно, до наказание, но включва всичко, което Бог прави, за да ни образова, да възстанови душите ни и да работи в живота ни.
Като цяло, има две опасности, когато Бог се занимава с нас чрез дисциплина в живота ни. И двете са споменати тук: „И сте забравили увещанието, което ви говори като на синове: „Сине мой, не презирай наказанието Господне, нито се обезсърчавай, когато си порицан от Него“ (ст. 5). Едната опасност е да презираме наказанието, или да го приемаме леко, сякаш нищо особено не се случва. Не питам какво Бог иска да ме научи, и така се съмнявам в Божията мъдрост да се занимава с мен по този начин. Другата опасност е да припаднем, да се изморим или обезсърчим под дисциплината, което показва, че нашето доверие в Божията любов е слабо. Можем да се предпазим от двете опасности, когато вземем предвид факта, че Бог се занимава с нас, както човек дисциплинира сина си.
