Трябва да вярваме, че Той е и какво е Той. Трябва да имаме връзка с Бога в тайната на собствените си души, отделно и независимо от всичко друго. Нашата индивидуална връзка с Бога трябва да бъде велика реалност, жив факт, истинско и недвусмислено преживяване, лежащо в самия корен на нашето съществуване и формиращо опората и подкрепата на душите ни по всяко време и при всякакви обстоятелства. Само мнения няма да свършат работа; догми и вероизповедания няма да помогнат. Няма да е достатъчно да кажем: „Вярвам в Бога Отца Всемогъщи.“ Нито това, нито каквато и да е друга форма на просто думи ще свърши работа. Трябва да е въпрос на сърцето, въпрос между душата и самия Бог. Нищо по-малко от това не може да поддържа душата по всяко време, но особено в ден като днешния, в който се намираме заобиколени от толкова много кухо и повърхностно.
Малко неща са по-склонни да подкопаят основите на доверието на душата от голямото количество нереална изповед. Човек може донякъде да разбере това от факта, че пръстът на невярващия непрекъснато сочи към грубите несъответствия, проявени в живота на изповядващите религия. И макар да е вярно, че такива несъответствия, дори да се умножат десет хиляди пъти, никога няма да предпазят невярващия от справедливите последици на неговото неверие, доколкото всеки трябва да даде сметка за себе си, все пак е факт, че нереалната изповед е склонна да разклати доверието. Оттук и спешната нужда от проста, искрена, лична вяра в Бога, от безрезервно детско доверие в Неговото Слово, от постоянна зависимост от Неговата мъдрост, доброта, сила и вярност. Това е котва на душата, без която ще бъде невъзможно да се плава сигурно сред бурните води на християнството.
