Двете писма на Павел до коринтяните са послания от пустинята, а светиите са разглеждани като отделени от света чрез божествено призоваване. За окото на вярата този свят е станал пустиня, която не осигурява нищо за поддържане на вярата. Докато един християнин преминава през този свят, неговото желание и цел трябва да бъдат да живее живот на пълна зависимост и послушание на Господа. Неспазването на това е причина за разпадане и сривове в семейството и в свидетелството на събранието. Бог допуска нашето време на изпитание в пустинята, за да можем да научим какво има в сърцата ни, и откриваме, че в нас самите няма нищо добро. Но това, което е от много по-голяма стойност, е да научим какво има в сърцето на Бога – а това е Христос. Тогава, докато научаваме това, ние се отвръщаме от себе си, за да открием, че Исус Христос е отговорът на всяка нужда.
Апостол Павел е работил осемнадесет месеца в Коринт. Господ е имал много хора в този град и мнозина са се обърнали към Него, но по време на отсъствието на апостола нещата не са вървели добре. Павел е чул, че е имало раздори между тях. Те са били в плътско състояние и ако сеем в плътта, ще пожънем тление. Това е било очевидно сред тях и апостол Павел е разгледал тези проблемни области в първото си писмо до светиите в Коринт.
Година по-късно Павел написва второто послание, след като е чул за истинското покаяние, което е предизвикало първото писмо. Радост изпълва сърцето му, докато пътува, разгласявайки Христос. Където и да бъде разгласен Христос със слово или с дело, сладък аромат се издига към Бога. Това е, което Бог търси от всяко Свое дете. Нека всеки ден да бъде желанието на сърцето ни да показваме аромата на Христос.
