Коринтяните имаха искрено желание да споделят финансовите си средства с нуждаещи се светии сред Божия народ. Всъщност, тяхната ревност беше подтикнала мнозина други също да дават (2 Кор. 9:2). Въпреки това, коринтяните все още не бяха изпълнили обещанието си, като всъщност изпратиха своя дар. Глави 8 и 9 в това послание са написани, за да ги насърчат да го направят, и по този начин пасажът предоставя отлични принципи и за нас.
По-специално, цитираният по-горе стих показва, че Бог първо търси доброволни умове. Той знае границите на нашите ресурси и никога не изисква от нас да даваме нещо, което нямаме. Всъщност, това е много полезно ръководство за всяка християнска служба, не само по отношение на парите, но и по отношение на това как използваме времето си. Колкото повече служим на Господа, толкова повече осъзнаваме колко много нужди има! Можем да посветим всеки час от седмицата на помагане на другите и пак да се чувстваме претоварени от оставащите нужди. Някои дори могат да се опитат да ни натоварят с чувство за вина, като казват неща като: „Не мога да повярвам, че няма да ми помогнеш“, или „Духовен християнин определено би направил това.“
Реалността е следната: дори и да сме готови, не винаги можем да помогнем по начина, по който бихме искали. Не можем да направим всичко. Освен това, Господ никога няма да ни натовари с чувство за фалшива вина, само за да ни накара да Му служим повече. „Бог обича веселия дарител“ (ст. 7).
Някои изглеждат слепи за нуждите на другите и Господ наистина може да ги осъди за това. Но ако вече имаме доброволен ум, е абсолютно уместно да знаем своите граници и ограничения. Въпреки това, не позволявайте тези ограничения да ви обезкуражават да правите това, което можете. В нашата собствена сила, дори най-добрите ни усилия биха били безполезни; но Бог може да вземе всичко, което имаме, и да го използва за Своя слава.
